ЕГЕЙСКА ТУРЦИЯ
Увод и участващи лица
В този пътепис се разказва за екскурзията ни до Турция с мъжа ми и нашия син на 11 години. Целта ми е както да споделя нашия опит, така и да имам един спомен от нашето чудесно приключение.
А, ето и малко информация за устатниците в това пътешествие.
Казвам се Надежда Чоторова. Зодия Близнаци. Програмист съм (но не съм запалена по компютрите), считам, че имам голям късмет в живота. Много ми е трудно да разкажа нещо за себе си, защото има голям противоречие между онова което обичам и което правя. Обичам спорта, природата, разходките, романтиката, музиката, но нищо от това не правя. Любим предмет ми беше литература, мечтаех си да стана актриса и все още искам да се науча да свиря на пиано. Научих се да играя тенис с лявата ръка, за да докажа, че с труд всичко се постига. Винаги търся трудното, защото считам, че лесното не е интересно. Нямам много приятелки, но имам много приятели. Ако искате да не свърша нещо, кажете ми да го направя.
Съпругът ми Божидар е машинен инженер, обича фотографията и държи на качеството във всичко. Зодия Дева. Заедно сме от повече от 20 години. Божидар е перфекционист и как се е оженил за мен – не зная. Като го гледам що за човек е, сигурно непрекъснато го ядосвам. От година работим заедно.
Сина ни – Димитър е на 11 години, зодия Риби. Митко е много е добър като човек, благ характер, повтаря всичко каквото баща му прави. В националния отбор по спортно катерене е, отличен скиор, обича да рисува, приложните изкуства и литературата. Прави много хубави снимки. Математиката е последното, с което бих му препоръчала да се занимава.
Това сме ние – бих казала средностатистическо семейство – трето (или четвърто) поколение Софиянци. Опитваме се да държим онази средна класа, която в момента на изчезване.
Подготовка за пътуването
1. Идеята
Идеята за пътуването беше на мъжа ми. Не зная откъде му хрумна, но щом става дума за екскурзия или пътуване аз съм ‘за’. Известно време никой не пое инициативата по организацията и не се говореше повече за екскурзията. Един ден изведнъж се опасих, че може да не ходим никъде. Да стоим пет-шест дена в къщи по празниците беше равносилно на лудост. Та, попитах мъжа ми дали важи предложението. Мъжа ми каза ‘да’ и аз окончателно се ентусиазирах. И така, малко по малко се захванахме организацията.
2. Колко дена ще е нашето пътуване
3. Уточняваме маршрута
Аз се захванах да проучвам хотели, а мъжа ми да прави маршрута по дни и часове. Не съм способна да извадя всички забележителности по пътя и да проуча мнения дали са интересни. Това което направих е да погледна какви са маршрутите на туристическите агенции. Хотелите са друга работа – четох мнения, оценки, сравнявах, правих си списък с ‘любими’ хотели. Научих ги наизуст, но продължавах да търся.
Списъка със забележителности нарастваше и аз взех да се притеснявам да не ми стане досадно или толкова да се изморя, че да не ми се гледа нищо. След няколко дена, беше ясно къде ще нощуваме и какво ще гледаме. Всичко беше в компютъра и изчислено.
Маршрутът беше следния
1 ден: София -> Тракийска гробница Мезек-> Крепостта Мезек -> връх Шейновец -> Любимец
2 ден: Любимец -> Килибахир -> Троя -> Асос - > Айвалък
3 ден: Айвалък -> Бергам -> Измир -> Кушадасъ
4 ден: Кушадасъ -> Ефес -> Къщата на Дева Мария -> Базилика St. Jhonas -> Музей на влаковете Чамлик -> Кушадасъ
5 ден: Кушадасъ -> Приене -> Милет -> Дидима - > езеро Бафа -> храма на Зевс Еуромус -> Бодрум
6 ден: Бодрум -> Крепостта Бодрум -> Далян
7 ден: Далян -> Конус -> Плажа на костенурките -> Памуккале
8 ден: Памуккале -> Сарди -> Айвалък
9 ден: Айвалък -> София
Маршрута на нашата екскурзия
5. Изчисляваме разходите
Това трябва да е първата точка, но нямаше как, след като не знаехме какъв е плана. Не ни беше много весело, като разбрахме колко е скъп бензина в Турция, но за щастие резервоарът на колата побира 90 литра и ще можем да заредим в България. Направихме груба сметка колко ще ни струва и известно време се чудихме дали да не се откажем или да отидем на организирана екскурзия с автобус. Така минаха няколко дена в размисъл.
6 . Филма „Троя” за малко да провали всичко
Понеже Митко и аз не сме навътре в историята, мъжа ми реши да гледаме филма „Троя”. Аз го бях гледала, но не толкова внимателно и не се спомнях много. Идеята беше хем да навлезем в историческите събития, хем да ни е забавно. Събрахме се тримата една вечер, гледахме, гледахме, но стана късно и оставихме половината филм за някоя друга вечер. Мина ден, минаха два, три, а Митко и аз не проявихме интерес да догледаме филма и все си намирахме нещо друго да правим. Искаше се от нас да изгледаме един филм, а ние това не направихме.
И един ден – съвсем неочаквано, мъжа ми каза, че с такива хора като мен и Митко, които не се интересуват от исторически места и туризъм, няма да пътува и да взема да резервирам един хотел ‘All Inclusive’. Той щял да си отиде с автобус и да разгледа каквото иска. Аз се разсърдих, казах, че не е вярно, че не обичам екскурзиите, но мъжа повтори същото на вечерта. То си беше абсолютно вярно (историческите забележителности често са ми досадни), но нали ви казах, че съм някакъв странен инат и трябва да се докаже, че мога да се справя с всичко. И именно тази остра критика ме накара да се захвана яростно, за да докажа какъв историк съм!
И един ден – съвсем неочаквано, мъжа ми каза, че с такива хора като мен и Митко, които не се интересуват от исторически места и туризъм, няма да пътува и да взема да резервирам един хотел ‘All Inclusive’. Той щял да си отиде с автобус и да разгледа каквото иска. Аз се разсърдих, казах, че не е вярно, че не обичам екскурзиите, но мъжа повтори същото на вечерта. То си беше абсолютно вярно (историческите забележителности често са ми досадни), но нали ви казах, че съм някакъв странен инат и трябва да се докаже, че мога да се справя с всичко. И именно тази остра критика ме накара да се захвана яростно, за да докажа какъв историк съм!
Тогава не разбрах защо чак токова се ядоса, а причината според мен е била, защото е знаел какво ни предстои и ако не сме подготвени, нямаше да издържим и щеше да ни е ужасно скучно. Чак след като тръгнахме и обиколихме няколко антични града, взех да разбирам колко важно беше да знаем какво гледаме.
След известно време изчакване да се успокоят страстите, аз се заех по-сериозно със забележителностите, за да не ме обвинят в незаинтересованост. Намерих още някои интересни места и накрая окончателно приехме маршрута и какво ще гледаме.
Аз си отдъхнах, че все пак ще ходим, защото в тази финансова криза и двамата тайно си мислехме дали не сме луди да харчим пари за екскурзия.
7. Правим си пътеводител
Труда, който хвърлихме по намирането на информация за всяка една забележителност беше равностоен на писането на дипломна работа. Малко хора са способни на това.
Мъжа ми започна да събира всичко в един файл, който щяхме да оформим като електронна книга и да качим на четеца. Оказа се изключително удобно
Аз имах задача да намеря информация за две-три места. Нали ми бяха отправили остра критика, че не се интересувам от забележителности, реших да опровергая това лъжливо твърдение. С всички сили, се захванах да търся информация за местата, за които трябваше. Като взех да чета за античните градове – изпаднах в ужас. Половината от текстовете не ми бяха изобщо ясни. От къде да зная какво е абсида или кораб или скене? Ами аз съм програмист, да не съм архитект или историк! Извадих си понятията, подредих информацията и я дадох на мъжа ми. Вместо да ми каже ‘еййй, браво – чудесно, не съм очаквал колко си добра в тази област’ взе да се смее, че съм направила научен труд и не трябвало толкова много информация.
Убедих се, че ‘браво’ няма да получа, но останах доволна от моите задълбочени проучвания, свързани с антична Гърция и древен Рим. Забравих да спомена и проучванията ми, свързани с библейски, мюсюлмански текстове и легенди и тяхното сравнение. Е, добре се подготвих, а и нямаше опасност да ми кажат, че нищо не разбирам и съм само един куфар. Събрах толкова много информация, че запомних едва малка част.
Пътеводителя ни стана доста подробен, пълен с карти, схеми и пояснения. Всичко беше подредено в реда на посещение.
8. Резервирам хотели
За разлика от търсенето на информация за исторически обекти, избирането на хотели ми достави невероятно удоволствие. Прочетох мнения и оценки, разгледах снимки и след дълго мислене бях готова. За щастие не бях объркала датите, защото разсеяността ми няма граници в някои моменти. Някои от хотелите бяха с неточни координати, което беше сериозно затруднение, лутане и допълнително натоварване. Възможността да се резервира през booking.com, което е голямо удобство. Едно време, това не беше възможно и с моите родители, тръгвахме без всякаква резервация.
9. Търси се раница за фото техниката
Малко след като бяхме окончателно решили да осъществим нашето пътуване, мъжа ми с поръча специална раница с две отделения – за фотоапарата и за друг багаж. Е, да, но раницата не пристига. Уж била поръчана, уж била тръгнала, но в един момент стана ясно, че раница няма да има. Оставаха пет дни до заминаването. Направихме си поръчка от amazon, но бяхме сигурни, че няма време да пристигне. Междувременно взехме да скалъпваме набор от чанти и чантички, с надеждата нещо да се получи. Въпреки творческите ни усилия, мъжа ми изглеждаше или като магаре или като коледно дърво и в никакъв случай не беше удобно. Проблемът беше, че някъде трябва да се сложи фотоапарата, обективите, триножника, вода, яке и разбира се пари, документи и стандартния багаж. Аз нямах такъв проблем – направо му се чудя как му се занимава с всичко това. Ако не беше мъжа ми, качествени снимки нямаше да има.
10. Храна и вода
Планирахме по два литра вода на ден на човек. Бяхме чели, че в Турция водата е много скъпа и затова отвсякъде ни съветваха да си носим вода. Купихме две туби по десет литра и един стек от половин литър. Още от миналата екскурзия си харесахме едни консерви с готова мусака. Много са вкусни. Купихме консерви и мъжа ми ги нареди в задната седалка. Това се оказа отлично решение, защото консервите се топлеха в колата и яденето ни беше с идеална температура. Три от вечерите щеше да ни чака вечеря в хотела, така че не смятахме да сме само на консерви. Но когато човек е изморен обикновено не му се търсят ресторанти.
Любимото ни ястие за път
11. Направих застраховки
Макар че към кредитната карта, имам включена застраховка, направих една семейна „Помощ при пътуване” , за да сме спокойни. Застраховката не излезе скъпа.
12. Подготовка на техниката
Като се има в пред вид, че отиваме да правим снимки, всичко трябваше да се подготви. Освободихме картите на фотоапаратите. Мъжа ми нареди всичко що трябва да се зарежда на една маса и започна голямото зареждане на батерии, електронни книги и телефони. За съхранение снимките щяхме да вземем малък лаптоп и един допълнителен външен диск. Апаратът, с който аз снимам е тип сапунерка, защото е лек и нямам намерение в жегата да ми тежи нещо на врата. Иначе много обичам да гледам хубави снимки - много повече от това да гледам картини.
13. Въвеждане на всички координати в навигационната система
Щях да пропусна този така важен и трудоемък момент. Половин ден, Божидар вкарва координати на хотели и забележителности в навигационната система. Няколко часа чувах едно равномерно ‘щрак, щрак’ от вкарването на данните. Как издържа – не зная. Ако бях аз, поне една трета щяха да са грешни. С изключение на един хотел, всичко беше без грешка.
14. Проучване на правилата и пътната обстановка в Турция
Когато човек е в чужда страна с автомобил, добре е да проучи изискванията и ограниченията. За щастие, не трябваше да купуваме нещо допълнително. Голямата разлика беше, че в Турция не се кара на фарове през деня и трябва да се спазват ограниченията. Мъжа ми проучи от официални източници как става плащането по магистралите, което се оказа приключение в последствие. Не ни трябваха допълнително светлоотразителни жилетки, стикери или документи. Застраховка ‘Зелена карта’ си имахме.
15. Междувременно уча турски
Четейки различни мнения и форуми, разбрах, че в Турция не се знаят много, много чужди езици. От мненията към хотела разбрах, че още в първия хотел хазяина не знае друг език освен турски.
Затова се захванах усилено да слушам онлайн уроци и да уча думи и поздрави. Нищо не ми влизаше в главата. Колкото и да повтарях, на вечерта го бях забравила. Но понеже много обичам да уча чужди езици и ми е много интересно, в продължение на две седмици, упорито четох и повтарях като папагал. Опасявах се да не дойдат от тайните служби да ме проверят за какво ми толкова този турски.
Да се учи от youtube е доста удачно и успешно
Опитах се да си направя речник или нещо подобно, но в крайна сметка си купих хартиен разговорник. Разговорника ни свърши доста добра работа.
Разговорник, който си купих
16. Петък – последен работен ден, последни приготовления
На другия ден тръгвахме. Последни приготовления, проверки и трескаво подреждане на информацията. Раницата не беше дошла. Подредих всички резервации за хотелите в една папка, разпечатах си малко ценна информация като понятията относно древногръцката архитектура, направих си и един списък, написан на ръка с най-важните думи и изрази на турски. Мъжа ми последно преговаряше маршрута. Към обяд се звънна на вратата. Беше куриер, който донесе раницата. О, чудо! Никой не го вярваше. Зарадвахме се и повярвахме, че ще ни върви през цялото време.
17. Събираме багаж
За разлика от друг път, багажа се оказа малко и доста компактен. Това което не взехме достатъчно е тениски за преобличане и се наложи да сушим дрехи в багажника. Друга грешка беше, че не направих един сак с най-необходимото и трябваше да сваляме от колата по два тежки сака всеки път. Особено по-дебелите дрехи и панталони, не ни потрябваха. Нищо, за другия път ще си знам. Заредихме се със всякакви средства против комари и слънцезащитни кремове, взехме най-необходимите лекарства. Бяхме обменили пари, за да имаме в брой. За всеки случай бяхме извадили още една пластика на кредитната карта, защото се е случвало да се развали самата карта, а това щеше да е проблем. Взехме паспорти, документи и чакахме утрешния ден. Три чифта слънчеви очила и три шапки за слънце гордо стояха на масата. Прогнозата за времето беше обещаваща.
Нямахме търпение да тръгваме.
Натоварихме багажа, мъжа ми сглоби цялата техника в колата и потеглихме. Макар, че сме обиколили България надлъж и нашир се оказа, че в района на Любимец, където щяхме да нощуваме имаше какво да се разгледа. Времето беше прекрасно, полетата с рапица бяха като блестящ жълт килим, беше свежо и зелено.
Колкото повече наближавахме границата, толкова повече се виждаха надписи на турски и се усещаше, че Турция е близо. Интересното на района на Свиленград е, че и Гърция е близо. Доста приятно е усещането, че можеш да продължиш към която държава искаш без да мислиш за визи и документи.
Първата ни спирка беше „Тракийска куполна гробница” в с. Мезек. По пътя мъжа ми се беше обадил в туристическия информационен център с. Мезек, за да потвърди посещението ни и за да сме сигурни, че ще има кой да ни покаже гробницата. Когато пристигнахме, нямаше други туристи. Човекът, който ни посрещна беше приветлив и любезен. Разказа ни историята и как е открита гробницата. Отсреща виждахме Гърция. Винаги е вълнуващо, когато границата между две държави е пред очите ти.
Влязохме в гробницата. Най-интересното и любопитно е, че нищо не е реставрирано и запазено както си е било. Как е строена гробницата, никой не знае, но влага не прониква, а между самите камъни няма спойка. Минахме по дълъг коридор и стигнахме до самата гробница. Последната врата е толкова ниска, че който влиза няма как да не се поклони. След нас дойде още една група. Попитахме управника как се стига до крепостта Мезек. Той ни обясни да внимаваме да не се качим до връх Шейновец, а да се отклоним към крепостта. Ние разбира се веднага решихме да отидем до върха. Една кола беше спряла и не можехме да излезем. Почакахме. Един човек по джапанки дойде тичешком и се извини. И все пак – от три коли насред планината да запушиш колегата си, се изисква талант. Потеглихме към връх Шейновец. Аз бях малко притеснена, че не сме подготвени за планина и може да ни е студено. По пътя спряхме, за да търсим някаква тракийска гробница. На мен не ми се ходеше и останах при колата. Планината беше осеяна с красиви пролетни цветя и аз направих снимки докато чаках Митко и Божидар да се върнат. Оказа се, че не са стигнали до гробницата, защото не било ясно колко далеч е.
На излизане, една двойка прегрели възрастни хора се караха, понеже бабата искаше да разглежда всеки камък и да снима, а дядото пуфтеше и каза, че не бил гущер да ходи по това слънце и искал да си ходи.
Късния следобед пристигнахме в Любимец. Намерихме хотела и се настанихме. Не можахме да паркираме на паркинга до хотела, защото имаше предизборно събитие на партия Герб. Хотелът беше приличен и за една вечер беше идеален. Излязохме да се разходим из Любимец. Влязохме в един магазин за хранителни стоки, в който току ще бяха докарали пресни торти. Това беше събитието на вечерта, защото деца и жени обсъждаха какво да си изберат. Аз се въздържах, понеже не е диетично, но нямах нищо против да хапна една торта. В магазина имаше всичко. Мъжа ми си намери доматен сок в стъклени бутилки – същия имаше, когато бяхме деца. Аз мернах едни локумени вафли, които също не са диетични, но вече се бях отказала от диетата. Решихме, че ще пазаруваме на връщане, но все пак мъжа ми купи едни семки. Разходихме се в хубав парк – чист и поддържан. Толкова ни се видя чисто, че люспите от семките събирахме в ръка. На една детска площадка играеха деца. Имаше както циганчета, така и и българчета и всичките си играеха заедно.
На пътя край парка видях един беден циганин с едно магаре, който определено живееше в каруцата. Снимах го, но за съжаление беше в гръб. Беше наистина много интересен и ако бях от National Geographic, щях да направя филм за него. Освен това на спирката до него гордо висеше плакат на БСП.
Минахме край площада, където една група деца си играеха. Малките се пръскаха с вода от чешмата, а батковците се караха, че тази вода общината я плаща. Учудих се, че тези деца ги е грижа кой плаща водата. Говореха на диалект и чухме изрази от рода ‘Ей, Кире, я не лапай чушмъта, ма, че кой знае кои цръньовци са я лапали преди тебе!’
Минахме покрай една къща, от която изваждаха някакъв разсад и го товареха в един камион. После разбрахме, че разсада били дини. По пътя видяхме стар военен камион, който впечатли Митко с големите си гуми.
Минахме покрай църквата и стигнахме до една огромна, изоставена обществена сграда. Впечатлихме се от размерите й. Един човек ни каза, че това било проект на общината, но парите свършили, станали промени и не я завършили. Тъжна гледка! Минахме по една пряка пътека и пак се озовахме до хотела. Намерихме магазинчето и си купихме локумени вафли и сок от домати. Останахме на една пейка да си отпочинем и да пийнем сок.
Наближи време за вечеря. Отидохме да проучим ресторанта към хотела, но се отказахме да вечеряме там. Започна да се мръква и се отправихме към една пицария на площада. Голямо беше учудването ни колко много младежи бяха излезли навън. До скоро ни се струваше, че града е празен! В пицарията дори нямаше места навън и се настанихме вътре. Определено не бяхме подходящо облечени – хората край нас изглеждаха официални. Когато дойде сервитьора мъжа ми аз се спогледахме с усмивка. Сервитьорът беше истински, ама съвсем истински гей! Не ми се случва често да попадам на тиква и ми беше много интересно. Докато вечеряхме гледахме младежите на съседната маса и им се радвахме. Пиците бяха много вкусни. Мъжа ми остана да оправи сметката, а Митко и аз тръгнахме към хотела. Мъжа ми се запознал със сервитьора! Умрях от смях като разбрах.
Вече беше станало достатъчно късно и си легнахме. На другия ден щяхме да ставаме много рано. Възглавниците бяха ужасно неудобни, а хладилника бучеше. Не спахме много добре.
Ден първи – Мезек - вр. Шейновец – Любимец
Натоварихме багажа, мъжа ми сглоби цялата техника в колата и потеглихме. Макар, че сме обиколили България надлъж и нашир се оказа, че в района на Любимец, където щяхме да нощуваме имаше какво да се разгледа. Времето беше прекрасно, полетата с рапица бяха като блестящ жълт килим, беше свежо и зелено.
Поле с рапица
Колкото повече наближавахме границата, толкова повече се виждаха надписи на турски и се усещаше, че Турция е близо. Интересното на района на Свиленград е, че и Гърция е близо. Доста приятно е усещането, че можеш да продължиш към която държава искаш без да мислиш за визи и документи.
Все още сме в България, но Турция вече е близо
1. „Тракийска куполна гробница” с. Мезек
Влязохме в гробницата. Най-интересното и любопитно е, че нищо не е реставрирано и запазено както си е било. Как е строена гробницата, никой не знае, но влага не прониква, а между самите камъни няма спойка. Минахме по дълъг коридор и стигнахме до самата гробница. Последната врата е толкова ниска, че който влиза няма как да не се поклони. След нас дойде още една група. Попитахме управника как се стига до крепостта Мезек. Той ни обясни да внимаваме да не се качим до връх Шейновец, а да се отклоним към крепостта. Ние разбира се веднага решихме да отидем до върха. Една кола беше спряла и не можехме да излезем. Почакахме. Един човек по джапанки дойде тичешком и се извини. И все пак – от три коли насред планината да запушиш колегата си, се изисква талант. Потеглихме към връх Шейновец. Аз бях малко притеснена, че не сме подготвени за планина и може да ни е студено. По пътя спряхме, за да търсим някаква тракийска гробница. На мен не ми се ходеше и останах при колата. Планината беше осеяна с красиви пролетни цветя и аз направих снимки докато чаках Митко и Божидар да се върнат. Оказа се, че не са стигнали до гробницата, защото не било ясно колко далеч е.
2. Връх Шейновец
Докато се качвахме с колата към връх Шейновец се чудех как едно време са правили пътища до такива места – високо в планината, само защото там е започнала Балканската война. Мисля, че сега никой няма да даде пари за такъв път, колкото и важно за историята да е това място. С колата стигнахме почти до паметника, мъжа ми паркира и слязохме. Въздухът беше чист и свеж, а гледката неповторима. След нас се появи един възрастен турист, който явно се качваше пеша и беше на ръба на силите си. Типичен турист – с щеки, раница, хубави обувки. Поздравихме го, но не го заговорихме, защото определено не му беше до приказки. Разгледахме паметника, полюбувахме се на красивите пролетни цветя нацъфтяли наоколо. От връх Шейновец се виждат и Турция и Гърция – вълнуващо е и не съжалявам, че се качихме до върха. За щастие не беше студено и не духаше силен вятър, така че тревогата ми се оказа безполезна. През цялото време се опитвах да накарам детето да запомни коя година е започнала Балканската война, за да може по история да му е по-лесно, но не постигнах целта си. Минахме покрай възрастния турист, който вече си беше отпочинал и ни се усмихна, качихме се на колата и потеглихме надолу към крепостта.
Панорама от в. Шейонвец
3. Крепостта Мезек
Когато стигнахме крепостта ми направи впечатление колко добре е реставрирана. Не беше само купчина останки, а изглеждаше истинска крепост. Времето вече започваше да става горещо, а слънцето да започна да напича. Крепостта е много интересна. Бяха поставили едно огромно българско знаме, което се вееше красиво. Разгледахме крепостта, качихме в кулите по тесни вити стълби и си представяхме как нашите прадеди са се защитавали. Едната кула беше в процес на реставрация и ние похвалихме зидарите какви майстори са.
На излизане, една двойка прегрели възрастни хора се караха, понеже бабата искаше да разглежда всеки камък и да снима, а дядото пуфтеше и каза, че не бил гущер да ходи по това слънце и искал да си ходи.
4. Любимец
Късния следобед пристигнахме в Любимец. Намерихме хотела и се настанихме. Не можахме да паркираме на паркинга до хотела, защото имаше предизборно събитие на партия Герб. Хотелът беше приличен и за една вечер беше идеален. Излязохме да се разходим из Любимец. Влязохме в един магазин за хранителни стоки, в който току ще бяха докарали пресни торти. Това беше събитието на вечерта, защото деца и жени обсъждаха какво да си изберат. Аз се въздържах, понеже не е диетично, но нямах нищо против да хапна една торта. В магазина имаше всичко. Мъжа ми си намери доматен сок в стъклени бутилки – същия имаше, когато бяхме деца. Аз мернах едни локумени вафли, които също не са диетични, но вече се бях отказала от диетата. Решихме, че ще пазаруваме на връщане, но все пак мъжа ми купи едни семки. Разходихме се в хубав парк – чист и поддържан. Толкова ни се видя чисто, че люспите от семките събирахме в ръка. На една детска площадка играеха деца. Имаше както циганчета, така и и българчета и всичките си играеха заедно.
На пътя край парка видях един беден циганин с едно магаре, който определено живееше в каруцата. Снимах го, но за съжаление беше в гръб. Беше наистина много интересен и ако бях от National Geographic, щях да направя филм за него. Освен това на спирката до него гордо висеше плакат на БСП.
Къща на четири колела
Минахме край площада, където една група деца си играеха. Малките се пръскаха с вода от чешмата, а батковците се караха, че тази вода общината я плаща. Учудих се, че тези деца ги е грижа кой плаща водата. Говореха на диалект и чухме изрази от рода ‘Ей, Кире, я не лапай чушмъта, ма, че кой знае кои цръньовци са я лапали преди тебе!’
Минахме покрай една къща, от която изваждаха някакъв разсад и го товареха в един камион. После разбрахме, че разсада били дини. По пътя видяхме стар военен камион, който впечатли Митко с големите си гуми.
Минахме покрай църквата и стигнахме до една огромна, изоставена обществена сграда. Впечатлихме се от размерите й. Един човек ни каза, че това било проект на общината, но парите свършили, станали промени и не я завършили. Тъжна гледка! Минахме по една пряка пътека и пак се озовахме до хотела. Намерихме магазинчето и си купихме локумени вафли и сок от домати. Останахме на една пейка да си отпочинем и да пийнем сок.
Сок от домати в стъклена бутилка - спомен от детството
Наближи време за вечеря. Отидохме да проучим ресторанта към хотела, но се отказахме да вечеряме там. Започна да се мръква и се отправихме към една пицария на площада. Голямо беше учудването ни колко много младежи бяха излезли навън. До скоро ни се струваше, че града е празен! В пицарията дори нямаше места навън и се настанихме вътре. Определено не бяхме подходящо облечени – хората край нас изглеждаха официални. Когато дойде сервитьора мъжа ми аз се спогледахме с усмивка. Сервитьорът беше истински, ама съвсем истински гей! Не ми се случва често да попадам на тиква и ми беше много интересно. Докато вечеряхме гледахме младежите на съседната маса и им се радвахме. Пиците бяха много вкусни. Мъжа ми остана да оправи сметката, а Митко и аз тръгнахме към хотела. Мъжа ми се запознал със сервитьора! Умрях от смях като разбрах.
Вече беше станало достатъчно късно и си легнахме. На другия ден щяхме да ставаме много рано. Възглавниците бяха ужасно неудобни, а хладилника бучеше. Не спахме много добре.
Ден втори – Любимец – Килибахир – Чанаккале – Троя – Асос – Айвалък
Ден втори – Любимец – Килитбахир – Чанаккале – Троя – Асос – Айвалък
На следващата сутрин станахме в шест. Понеже се задаваха поредица от почивни дни, а в такива случаи има опасност от задръствания, бързахме да отпътуваме. Без да закусваме или да пием кафе, натоварихме всичко в колата и бяхме готови за не повече от 15 мин.
Преди да тръгнем - точно пред хотела, едно куче беше решило, че иска да гризе стъблото на едно малко иглолистно дръвче. Никога не бях виждала такова нещо. Жената от хотела се опитваше да го изгони, но то все се връщаше. Не зная защо толкова държеше на тази кора?
И така, потеглихме към Турция. На Капитан Андреево бяхме към седем. На границата нямаше много коли и преминахме без проблем. Щом влязохме в Турция, ни посрещна голяма бяла джамия и веещо се турско знаме.
Пътят беше хубав, часа – около седем и половина. Минахме покрай Марица, която в Турция е река Мерич. Целта ни беше да стигнем до Килитбахир и да се качим на ферибота. Митко не беше много развълнуван от това, че е в друга държава. По едно време ни се похвали, че му е паднало едно предно зъбче. По пътя изпреварихме един мини бус Хюндай пълен с жени и деца. Не стига, че се бяха натъпкали, а и повечето деца ближеха сладолед. Представям резултатът от този сладолед по дрехите и тапицерията на колата.
На един светофар, типичен турчин държеше огромна тава с гевреци и ги продаваше. Тия гевреци не бяха увити в нищо и събираха праха от пътя, но човека беше усмихнат и не се интересуваше кое колко е чисто. Като се има в пред вид, че не бях закусвала бях съгласна и на един прашен геврек.
Към обяд в далечината се видя Мраморно море и вече усетихме радостта от това че сме на екскурзия. Първата ни цел беше крепостта Килитбахир. Следващите ни разходки бяха основно свързани с войни, оръжия и битки. Аз не обичам оръжия и войни, затова едва ли ще успея да пресъздам значимостта на тези места.
Първо спряхме на нещо като паркинг край морето, за да се ориентираме къде сме и малко да отдъхнем. Оказахме се сред търговците на сувенири, които също си бяха харесали това място и с целите си семейства се бяха събрали там. Стари коли пълни със сувенири, мъже, деца.. В тази обстановка сувенирите изглеждаха зле и човек ще си каза, че никога не би си купил такова нещо. Определено не бяхме желани точно там, затова не останахме дълго. После видяхме къде в същност се продаваха тези сувенири.
След това, спряхме на един паркинг край крепостта, където имаше още няколко автобуса. Съдейки по автобусите, тук беше мястото за туристи. Паркингът беше безплатен, което се оказа рядкост за Турция. От единия автобус слезе голям турска група - мъже, жени и деца. Жените бяха със забрадки и дебели шлиферни рокли, под които явно имаше още дрехи. Съжалих ги – в това топло време така навлечени! Е, като се замисли човек, жена на високи неудобни обувки буди не по-малко съжаление. Пресякохме шосето и се качихме по едни стълби до едно място с красива гледка към морето и отсрещния бряг. Наоколо бяха нацъфтели макове, маргаритки и всякакви други пролетни полски цветя. Полюбувахме се на гледката и се отправихме към музея.
Влязохме да разгледаме музея. Имаше какви ли не останки, намерени на морското дъно. За около пет минути нямаше ток и известно време беше доста тъмно, понеже музеят се намира в бункер под земята. В една от залите вървеше филм на турски за войната, водена в Дарданелите. Погледахме малко, но не се разбираше и си тръгнахме. За съжаление не се подготвила добре за историческите събития на Дарданелите. Влязохме в една зала, която ни се видя доста сумрачна. Митко влезе в залата и осветлението се запали автоматично. Без да искаме бяхме пуснали светлините и в залата, в която вървеше прожекцията. Набързо се изнесохме. Разгледахме още малко и излязохме от музея.
На излизане от музея попаднахме на въпросните сергии със сувенири. Тук сувенирите изглеждаха по-примамливи. Естествено Митко взе да гледа едни ножове. След сувенирите, продаваха ръчно направени бонбони и подобни захарни изделия. Митко си хареса едни бонбони, които му били любими и той ги искал непременно. Разубедих го, защото не ми се виждаха нещо особено тези бонбони.
Решихме да се поразходим из Килитбахир. До следващия ферибот имаше още час. Озовахме се на един малък площад. В кафенето на масите имаше насядали мустакати мъже и дядовци. Те играеха табла и пиеха чай. Едни млади момичета със същите забрадки и шлиферни рокли като онези от автобуса, вадиха храна от едни кошници и се готвиха да хапнат. Снимах ги набързо, защото се опасявах да не се разсърдят.
Докато се спускахме към морето по една стръмна уличка имах чувството, че съм в Созопол.
Поразходихме се край морето и пак излязохме на крепостта. Времето напредваше, а на мен не ми се гледаше повече. Стигнахме отново до мястото, където беше паркинга. Митко не беше забравил бонбоните и аз склоних да отидем да си ги купи. Отидохме до сергията, но там нямаше никой. Всичко беше зарязано така – парите, касата, стоката…. Почакахме, почакахме, оставихме една лира в една паничка, взехме едни бонбони и си тръгнахме. Веднага отворихме тези велики бонбони. По-отвратително нещо не бяхме опитвали. Искаше ни се да се върнем и да си вземем лирата обратно. Една бучка захар има сто пъти по-добър вкус. Аз се усъмних какво сме взели от сергията и дали е за ядене изобщо.
Качихме се на колата. Беше крайно време да се качим на ферибота и да продължим.
Един ферибот чакаше на брега. Платихме 29 турски лири и се качихме с колата. След като спряхме колата, слязохме о се отправихме към палубата. Не след дълго фериботът се напълни и потегли. Явно, фериботите бяха на по-често. Палубата беше пълна с хора. Вълнуващо е да се пресекат Дарданелите. Пред очите ти се простират незабравими гледки. След петнадесет минути щяхме да сме Азия. Снимах Божидар и Митко пред турското знаме на палубата. Както често се случва, едни бяха застанали така че са ми и развалиха снимката, която се наложи да изрежа.
Една баба продаваше някакви кръгли вафли, които доста вървяха. След бонбоните отказах на Митко вафла. Следващата ни спирка беше Чанаккале.
На следващата сутрин станахме в шест. Понеже се задаваха поредица от почивни дни, а в такива случаи има опасност от задръствания, бързахме да отпътуваме. Без да закусваме или да пием кафе, натоварихме всичко в колата и бяхме готови за не повече от 15 мин.
Преди да тръгнем - точно пред хотела, едно куче беше решило, че иска да гризе стъблото на едно малко иглолистно дръвче. Никога не бях виждала такова нещо. Жената от хотела се опитваше да го изгони, но то все се връщаше. Не зная защо толкова държеше на тази кора?
1. Влизаме в Турция
И така, потеглихме към Турция. На Капитан Андреево бяхме към седем. На границата нямаше много коли и преминахме без проблем. Щом влязохме в Турция, ни посрещна голяма бяла джамия и веещо се турско знаме.
Пътят беше хубав, часа – около седем и половина. Минахме покрай Марица, която в Турция е река Мерич. Целта ни беше да стигнем до Килитбахир и да се качим на ферибота. Митко не беше много развълнуван от това, че е в друга държава. По едно време ни се похвали, че му е паднало едно предно зъбче. По пътя изпреварихме един мини бус Хюндай пълен с жени и деца. Не стига, че се бяха натъпкали, а и повечето деца ближеха сладолед. Представям резултатът от този сладолед по дрехите и тапицерията на колата.
На един светофар, типичен турчин държеше огромна тава с гевреци и ги продаваше. Тия гевреци не бяха увити в нищо и събираха праха от пътя, но човека беше усмихнат и не се интересуваше кое колко е чисто. Като се има в пред вид, че не бях закусвала бях съгласна и на един прашен геврек.
1. Килитбахир
Към обяд в далечината се видя Мраморно море и вече усетихме радостта от това че сме на екскурзия. Първата ни цел беше крепостта Килитбахир. Следващите ни разходки бяха основно свързани с войни, оръжия и битки. Аз не обичам оръжия и войни, затова едва ли ще успея да пресъздам значимостта на тези места.
Първо спряхме на нещо като паркинг край морето, за да се ориентираме къде сме и малко да отдъхнем. Оказахме се сред търговците на сувенири, които също си бяха харесали това място и с целите си семейства се бяха събрали там. Стари коли пълни със сувенири, мъже, деца.. В тази обстановка сувенирите изглеждаха зле и човек ще си каза, че никога не би си купил такова нещо. Определено не бяхме желани точно там, затова не останахме дълго. После видяхме къде в същност се продаваха тези сувенири.
След това, спряхме на един паркинг край крепостта, където имаше още няколко автобуса. Съдейки по автобусите, тук беше мястото за туристи. Паркингът беше безплатен, което се оказа рядкост за Турция. От единия автобус слезе голям турска група - мъже, жени и деца. Жените бяха със забрадки и дебели шлиферни рокли, под които явно имаше още дрехи. Съжалих ги – в това топло време така навлечени! Е, като се замисли човек, жена на високи неудобни обувки буди не по-малко съжаление. Пресякохме шосето и се качихме по едни стълби до едно място с красива гледка към морето и отсрещния бряг. Наоколо бяха нацъфтели макове, маргаритки и всякакви други пролетни полски цветя. Полюбувахме се на гледката и се отправихме към музея.
Влязохме да разгледаме музея. Имаше какви ли не останки, намерени на морското дъно. За около пет минути нямаше ток и известно време беше доста тъмно, понеже музеят се намира в бункер под земята. В една от залите вървеше филм на турски за войната, водена в Дарданелите. Погледахме малко, но не се разбираше и си тръгнахме. За съжаление не се подготвила добре за историческите събития на Дарданелите. Влязохме в една зала, която ни се видя доста сумрачна. Митко влезе в залата и осветлението се запали автоматично. Без да искаме бяхме пуснали светлините и в залата, в която вървеше прожекцията. Набързо се изнесохме. Разгледахме още малко и излязохме от музея.
На излизане от музея попаднахме на въпросните сергии със сувенири. Тук сувенирите изглеждаха по-примамливи. Естествено Митко взе да гледа едни ножове. След сувенирите, продаваха ръчно направени бонбони и подобни захарни изделия. Митко си хареса едни бонбони, които му били любими и той ги искал непременно. Разубедих го, защото не ми се виждаха нещо особено тези бонбони.
Решихме да се поразходим из Килитбахир. До следващия ферибот имаше още час. Озовахме се на един малък площад. В кафенето на масите имаше насядали мустакати мъже и дядовци. Те играеха табла и пиеха чай. Едни млади момичета със същите забрадки и шлиферни рокли като онези от автобуса, вадиха храна от едни кошници и се готвиха да хапнат. Снимах ги набързо, защото се опасявах да не се разсърдят.
Докато се спускахме към морето по една стръмна уличка имах чувството, че съм в Созопол.
Къща в Килитбахир
Поразходихме се край морето и пак излязохме на крепостта. Времето напредваше, а на мен не ми се гледаше повече. Стигнахме отново до мястото, където беше паркинга. Митко не беше забравил бонбоните и аз склоних да отидем да си ги купи. Отидохме до сергията, но там нямаше никой. Всичко беше зарязано така – парите, касата, стоката…. Почакахме, почакахме, оставихме една лира в една паничка, взехме едни бонбони и си тръгнахме. Веднага отворихме тези велики бонбони. По-отвратително нещо не бяхме опитвали. Искаше ни се да се върнем и да си вземем лирата обратно. Една бучка захар има сто пъти по-добър вкус. Аз се усъмних какво сме взели от сергията и дали е за ядене изобщо.
Качихме се на колата. Беше крайно време да се качим на ферибота и да продължим.
Един ферибот чакаше на брега. Платихме 29 турски лири и се качихме с колата. След като спряхме колата, слязохме о се отправихме към палубата. Не след дълго фериботът се напълни и потегли. Явно, фериботите бяха на по-често. Палубата беше пълна с хора. Вълнуващо е да се пресекат Дарданелите. Пред очите ти се простират незабравими гледки. След петнадесет минути щяхме да сме Азия. Снимах Божидар и Митко пред турското знаме на палубата. Както често се случва, едни бяха застанали така че са ми и развалиха снимката, която се наложи да изрежа.
Една баба продаваше някакви кръгли вафли, които доста вървяха. След бонбоните отказах на Митко вафла. Следващата ни спирка беше Чанаккале.
2. Чанаккале
За първи път чухме навигационната система да съобщава 'Подгответе се да слезете от ферибота'. Брей, тази техника всичко знае! Качихме се в колата и слязохме от ферибота. Минахме по тесни стари улички и навигацията ни заведе до военно историческия музей. Намерихме си място на платения паркинг, заредихме се с вода и фотоапарати, купихме билети (навсякъде за деца до 12 години е безплатно) и влязохме. Като видяхме парка, пълен с оръдия, музея и всичко наоколо ни стана ясно, че ще не трябват поне два часа. Първо влязохме в един макет на кораба Нусрат, с който са минирали морето. Раздадоха ни по едни слушалки, за да слушаме историята на английски. Лично аз не (хем зная английски) не можах да разбера голяма част, понеже звука не беше добър. Разгледахме каютите, имаше е филм за съжаление на турски. Отправихме се към музея, където се влизаше само с екскурзовод. Изчакахме да ни дойде реда и влязохме. Изглеждаше интересно, но всичко беше на турски. Ядосах се, понеже ми беше интересно, а нищо не разбирах. Пропуснахме филма, поразгледахме и излязохме от музея. Странно колко много местни туристи има по музеите.
В градината бяха изложени интересни оръдия. Ние естествено се спирахме на всяко, Митко задаваше въпроси и баща му търпеливо обясняваше.
Аз започнах да се изморявам ... Видяхме и монтирана част от подводница с перископ. Почакахме една група деца да се изреди, после една семейство да се снима и погледахме и ние през перископа. Аз разбира си помислих, че мога да се заразя от някой очен вирус на този перископ. За щастие това мое опасение, не се случи.
След два часа разглеждане на музея, решихме да тръгваме. За всички, които имат намерение да посетят музея - отделете си поне едва часа.
3. Асос
След Чанаккале се отправихме към Асос. Митко, разбира се, заспа в колата, за да събере сили за следващата спирка. Аз бях изгубила интерес да разглеждам каквото и да е, но след като пристигнахме забравих това си нежелание. Намерихме място за паркиране, което на пръв поглед изглеждаше безплатно и се отправихме към античния град. Стръмен калдъръмен път водеше към забележителността. Покрай пътя бяха наредени множество сергии, на които продаваха сувенири, подправки и какво ли още не, а местни жени, насядали на земята по турски си говореха и плетяха. Отвсякъде се чуваха гласове, които те подканяха да си купиш нещо. Митко реши, че му трябва кавалче и понеже не му купихме, следващите дни преминаха в търсене на кавалче. Стигнахме античния град и влязохме. Невероятната гледка, която се откри към Егейско море и остров Лесбос окончателно ме убеди, че щях да пропусна, ако се бях отказала. Самите останки не са нещо впечатляващо и не е необходимо много време за разглеждането им. Имаше интересен макет на храма. Митко вместо да гледа макета взе да пита от къде ли са влезли буболечките вътре, след като е толкова добре затворен.
Тръгнахме си от Асос и се спуснахме по един път, за да видим амфитеатъра. Входа за амфитеатъра беше свободен и на практика имаше възможност тарикатите да се качат нагоре и да разгледат и античния град безплатно. Но явно беше, че няма желаещи да се катерят като кози в жегата.
Времето напредваше и трябваше да побързаме. Минаваше седем, когато мъжа ми каза, че до Айвалък имаме два часа път. Бяхме изморени, съжалихме, че не можеше да останем да нощуваме в новия град Асос, който е прекрасен малък крайбрежен град. Мълчаливо се отправихме към Айвалък...
4. Навигацията ни прави лоша шега
От следващите два часа нямаме снимки. Не ни беше до снимки, защото навигацията ни прекара по път, който едва ли можеше да се нарече път.
Благодаря за интереса. Този пътепис има по-подробен вариант в нашия семеен блог за пътешествия и приключения. Там можете да намерите интересна и полезна информация, снимки и координати.
Вижте повече информация на нашия сайт chotorovi.com
Аз започнах да се изморявам ... Видяхме и монтирана част от подводница с перископ. Почакахме една група деца да се изреди, после една семейство да се снима и погледахме и ние през перископа. Аз разбира си помислих, че мога да се заразя от някой очен вирус на този перископ. За щастие това мое опасение, не се случи.
След два часа разглеждане на музея, решихме да тръгваме. За всички, които имат намерение да посетят музея - отделете си поне едва часа.
3. Асос
След Чанаккале се отправихме към Асос. Митко, разбира се, заспа в колата, за да събере сили за следващата спирка. Аз бях изгубила интерес да разглеждам каквото и да е, но след като пристигнахме забравих това си нежелание. Намерихме място за паркиране, което на пръв поглед изглеждаше безплатно и се отправихме към античния град. Стръмен калдъръмен път водеше към забележителността. Покрай пътя бяха наредени множество сергии, на които продаваха сувенири, подправки и какво ли още не, а местни жени, насядали на земята по турски си говореха и плетяха. Отвсякъде се чуваха гласове, които те подканяха да си купиш нещо. Митко реши, че му трябва кавалче и понеже не му купихме, следващите дни преминаха в търсене на кавалче. Стигнахме античния град и влязохме. Невероятната гледка, която се откри към Егейско море и остров Лесбос окончателно ме убеди, че щях да пропусна, ако се бях отказала. Самите останки не са нещо впечатляващо и не е необходимо много време за разглеждането им. Имаше интересен макет на храма. Митко вместо да гледа макета взе да пита от къде ли са влезли буболечките вътре, след като е толкова добре затворен.
Тръгнахме си от Асос и се спуснахме по един път, за да видим амфитеатъра. Входа за амфитеатъра беше свободен и на практика имаше възможност тарикатите да се качат нагоре и да разгледат и античния град безплатно. Но явно беше, че няма желаещи да се катерят като кози в жегата.
Времето напредваше и трябваше да побързаме. Минаваше седем, когато мъжа ми каза, че до Айвалък имаме два часа път. Бяхме изморени, съжалихме, че не можеше да останем да нощуваме в новия град Асос, който е прекрасен малък крайбрежен град. Мълчаливо се отправихме към Айвалък...
4. Навигацията ни прави лоша шега
От следващите два часа нямаме снимки. Не ни беше до снимки, защото навигацията ни прекара по път, който едва ли можеше да се нарече път.
Благодаря за интереса. Този пътепис има по-подробен вариант в нашия семеен блог за пътешествия и приключения. Там можете да намерите интересна и полезна информация, снимки и координати.
Вижте повече информация на нашия сайт chotorovi.com
Няма коментари:
Публикуване на коментар